плю́нꙋти
плю́нꙋти [плюнути]
od плюнуть, 2. гнушаться, презирать, отстать от чего-л.
Дч* ‹плїю́› глаг. плюю. И҆ плю́нꙋвше на́нь, прїѧ́ша тро́сть и҆ бїѧ́хꙋ по главѣ̀ є҆гѡ̀ (Матф. 27, 30□).
САР-1 ‹ПЛЮ́Ю›, ешь, плю́нулъ, плю́ну, плева́ть, плю́нуть. гл. ср.
1) Извергаю изъ устъ слюну.
‹Начаша нѣцыи плювати нань›. Марк. XIV. 65.□
‹Плюну на землю, и сотвори бреніе›. Іоан. IX. 6.□
2) На ‹кого› или на ‹что›. Въ просторѣчіи: ни во что ставлю, вмѣняю.
‹Плюнь на всѣ эти бредни, на всѣ враки, затѣи›.
→САР-1 т.4, с.933
ГлтНЗ (πτύειν, spuere) – плюнуть. Ин 9:6□ Сїѧ̑ ре́къ, плю́нꙋ на зе́млю.
чс 2 ТрП=1 Тип=1