сѣ́ѧтва
сѣ́ѧтва [сеятва]
od время сеяния
Дч* сущ. (греч. σπόρος) — время сеяния. и҆ созрѣ́етъ гро́здїе въ сѣ́ѧтвꙋ (Амос. 9, 13□).
СЦРЯ ‹сѣ́ятва› ‹ы›, с. ж. Церк. 1) ▸ Дѣйствіе сѣющаго. ◂ Отъ сѣятвы и жатвы да почіеши. Исх. XXXIV. 21.□ 2) ▸ Время сѣянія. ◂ Собраніе вина постигнетъ сѣятву. Лев. XXVI. 5.□ 3) ▸ Сѣяніе, сѣвъ. ◂ Таковую (обитель) святый обрѣтъ, и бѣсы оттуду изгнавъ, и безлѣпіе съ сущими съ нимъ очистивъ, въ первую красоту устрои, и сѣдъ купно съ ними, дѣлаше власяницы: овъ убо сѣятву, инъ же вертоградъ. Прол. Марта 31.
Фл ‹Сеятва›, ‹сетва›. Совр. нет. ▸ Время сеяния; сеяние, сев. ◂ Прол. Марта, 31.
САР-1 ‹Сѣ́ятва›, твы. с. ж. Сл.
Сѣяніе.
‹Созрѣетъ гроздіе въ сѣятву›. Амос. IX. 13.□
‹Во вся дни земли сѣятва и жатва не престанутъ›. Быт. VIII. 22.□
→САР-1 т.5, с.1072
чс 2 ВЗ=1 ТрП=1