брата́ничъ

брата́ничъ [братанич]

СЦРЯ ‹брата́ничъ› ‹а›, с. м. Церк. ▸ Братнинъ сынъ; племянникъ. ◂ Слышавъ же Аврамъ, яко плѣненъ бысть Лотъ братаничъ его. Быт. XIV. 14.

Фл ‹Братанец›, ‹братанищ›, ‹братанич›. Совр. нет. ▸ Сын брата, племянник. ◂ Палея. Толк. 1477 г., 73. Микл. Быт., 14, 14.≈

чс -

См. брата́ничь:, брата́нъ, собрата́ничъ