нака́зовати

нака́зовати [наказовати]

od ‹Наказꙋ́ю› научаю, наставляю

СЦРЯ ‹нака́зовати› ‹наказу́ю›, ‹наказу́еши›; ‹наказа́ти›, гл. д. Церк. 1) ▸ Наставлять, учить. ◂ Не срамляя васъ сія пишу, но якоже чада моя возлюбленная наказую. 1 Кор. IV. 14. 2) ▸ Подвергать наказанію; карать. ◂ Егоже бо любитъ Господь, наказуетъ: біетъ же всякаго сына, его же пріемлетъ. Евр. XII. 6. Я смертью землю наказую. Пушк.

Фл ‹Наказовати›. Совр. нет. ▸ Наставлять; воспитывать; приказывать; карать. ◂ Жит. Авр. Смол., 26.

Алекс ‹наказу́я наказа́ти›, 1110 жестоко наказать. Псал: 117. 18.

чс 6 ВЗ=1 Проч=3

gr наказова́ти: V,ipf,tran; inf

См| наказова́ти наказꙋ́емый

gr нака́зовати: V,ipf,tran; :

См| наказова́ти